История на Италия


Ранна история

Първата значима цивилизация, появила се на територията на днешна Италия, е етруската. Тя е била сравнително развита цивилизация, съществувала за неизвестен период от време до формирането на Римската империя. Етруските, които имали собствен бит, език и писменост, в крайна сметка били асимилирани от италийците. В последвалите векове Римската империя започва да набира сили, и постепенно завладява целия Средиземноморски регион. Рим се превръща в "световна столица", и става един от най-големите и богати градове в света. С проникването на християнството се обособяват Западна и Източна римска империя (Византия). Постепенно обаче империята започва да запада и отслабва под натиска на варварски нападения. Територията ѝ се свива значително. Съществуването на Западната империя е прекратено окончателно с пленяването на императора ѝ Ромул Августул през 476 г. и неговата абдикация. Това събитие се счита от много историци за началото на Средновековието в Европа.

Средновековие и Ренесанс

Средновековието в Италия се характеризира с децентрализираност и сравнително голямо влияние на католическата църква. Поелият властта след Ромул Августул Одоакър управлява до 493 година, титулувайки приключва с нападението на остготите, предвождани от Теодорих Велики, което в крайна сметка довежда и до Третата готическа война (535—554). В нея византийският император Юстиниан I надделява над остготите, но войната опустошава Италия и довежда до още по-голямото ѝ разпокъсване от страна на лангобардите. Техните нападения окончателно потъпкват надеждите на Юстиниан за възстановяване на Западната империя и разделят Апенинския полуостров на градове-държави и малки деспотии през следващите няколко века. През 584 г. се образува Равенският екзархат, който е под контрола на Византия. Той служи като форпост срещу варварските нападения, но през 751 г. лангобардите влизат в Равена и екзархатът престава да съществува, а византийското влияние е почти напълно елиминирано. По този начин папската институция, макар и слаба, остава единствената форма на власт в Италия. Така започва да се утвърждава независима Папска държава. Тя е създадена с помощта на франките и набира сила по времето на Карл Велики. Дворецът на венецианските дожи. Венеция е една от най-мощните в икономическо отношение средновековни държави Към 1000 г. икономическият възход в Европа и увеличаването на несигурността в сухопътните маршрути довежда до по-голямо търсене на морския транспорт в Средиземно море; така се формират т. нар. морски републики — градове-държави с олигархично управление, издържащи се предимно от търговия и транспорт на стоки. Такива са Генуезката и Венецианската републики. Сравнително по-голямата свобода на населението в тези държави е предпоставка за артистичния и научен подем в края на 14 век. Все по-отслабващото влияние на Папската държава довежда до преместване на седалището ѝ в Авиньон; по този начин градовете-държави в по-развитата северна Италия стават напълно независими от Свещената Римска империя и започват да се развиват бързо. Италианският Ренесанс възниква в Тоскана, и по-специално във Флоренция, а после прониква в градовете Сиена и Лука. Този период се характеризира със завръщане към ценностите на Античността и внедряването им в изкуството, философията и архитектурата; фокусът на възприятие от страна на ренесансовите мислители се изменя от Бог към човека. Това е и една от първите стъпки към отхвърлянето на теократично-феодалния модел на Средновековието, макар и той да не е толкова разпространен на Апенинския полуостров. Културният разцвет на Ренесанса обаче не е всеобхватен, и само малка част от населението в Италия бива повлияна от неговите идеи. Въпреки това артистичните постижения на италианските творци оказват огромно влияние върху по-нататъшното развитие на Европа. Такива са сонетите на Петрарка, Владетелят на Макиавели и Декамерон на Бокачо; фреските и картините на Джото, Мазачо, Ботичели, Тициан; разнообразните творби и открития на Микеланджело и Леонардо да Винчи; архитектурните проекти на Андреа Паладио и Брунелески. Същевременно след внедряването на редица научни открития, като например компаса, морските пътешествия стигат до далечни и непознати дотогава земи. С културното и научно разнообразие на Ренесанса обаче идват и редица проблеми, сред които т. нар. Черната смърт и войните за власт между градовете-държави и местните благороднически семейства. Така една след друга избухват редица войни — Италианските войни, които продължават до 1559 година.

Период на чужда зависимост

Най-значимата от италианските войни е тази на Камбрайската лига (1508—16), в която се включват (в различни етапи) Венецианската република, Папската държава, Свещената Римска империя, Шотландия, Англия, Миланското херцогство и други. Отслабената от войните и чумните епидемии, Италия в крайна сметка попада под управлението на Хабсбургска Испания(1559—1713) и Хабсбургска Австрия (1713—1796). В тези години централизирана италианска държава на практика не съществува. Към 1790 г. на Апенинския полуостров и в съседните региони под влиянието на италианската култура съществуват Венецианската и Генуезката републики, кралствата Сардиния и Сицилия и Папската държава. По-малки независими държави са били Република Лука, Пармско херцогство, Моденско херцогство, Сан Марино и Република Рагуса (в дн. Хърватия). Всички тези държави до 1796 г. са под индиректен австрийски контрол, а след инвазията на Наполеон от 1796-7 г. Франция и Австрия си поделят хегемонията над региона. Създаването на сателитни на Франция държави обаче, като Цизалпинската република, поражда първите искри на италианския национализъм. През 1802 година Цизалпинската република е реформирана в Италианска република, а Наполеон се провъзгласява за неин ръководител. През 1805 г. към нея са включени Венето и Далмация, и републиката се преобразува в Италианско кралство. Междувременно отношенията на папата с Наполеон се влошават дотолкова, че последният бива отлъчен от църквата. Наполеон отговаря на този акт с пълната окупация на Папската държава през 1809 г. и заточението на папа Пий VII във Франция, което трае до 1814 г. След битката при Лайпциг през октомври 1813 г. краят на наполеоновата империя започва да става очевиден. Италианските държави изоставят съюза си с Франция и се съюзяват с австрийците. През 1814 г. Наполеон абдикира, а последвалият Виенски конгрес разпокъсва Италианското кралство и връща политическата обстановка на Апенинския полуостров почти такава, каквато е била през 1796 г. След краткото завръщане на Наполеон на власт (т. нар. Стоте дни) Жоашен Мюра, ръководител на Неаполитанското кралство, прави опит отново да обедини разпадащата се италианска държава, но както той, така и Наполеон губят своите сражения и започва нов период на политическа разпокъсаност.

Обединение на Италия и създаване на италианската нация

Днешна Италия става национална държава едва на 17 март 1861 г., когато съществуващите дотогава държави на полуострова и Двете Сицилии се обединяват от крал Виктор Емануил II от Савойската династия, дотогава крал на Пиемонт и Сардиния. Архитектът на обединението на Италия е Граф Камило Бенсо ди Кавур, първият министър-председател на Кралство Италия. Рим остава още 10 години под властта на папата и се присъединява към Италия на 20 септември 1870 г., с което италианското обединение е окончателно завършено. Днес Ватикана е независима държава, обградена от Италия (също като Сан Марино).

Италия в черно

Въпреки че се води победителка в Първата световна война, Италия печели много малко, което предизвиква недоволство и чувство за несправедливост в италианците. През 1922 г. на власт идва Бенито Мусолини. Неговата партия — Фашистката, в крайна сметка заема всички места в парламента и Италия става първата в света държава с изцяло фашистко управление. То се характеризира с налагането на корпоративен икономически модел и провежда антикомунистическа и милитаристична политика. За разлика от комунизма в СССР и по-късно появилият се националсоциализъм в Германия, фашистката идеология е открито тоталитарна, и тази черта е записана в "Доктрина на фашизма". По-голямата част от средствата за производство са национализирани, но частната стопанска дейност не е елиминирана или забранена. Наложена е пълна цензура върху всички видове медии, макар да не са организирани активни преследвания срещу интелигенцията. Създадена е Национална доброволческа милиция, която да следи дейността на противниците на режима. Италия се превръща в полицейска държава. Фашизмът залага силно на сравненията на Италия с древен Рим и се стреми да популяризира италианската култура, отхвърляйки чуждото влияние вътре в страната. Мусолини също започва активна борба с всички видове престъпност, и в Италия за пръв път мафията загубва влиянието си в Сицилия и южните провинции, но част от босовете ѝ успяват да избягат и намират убежище в САЩ. През 1936 година италианската армия окупира Абисиния и се полага началото на т. нар. Италианска империя — опит на Мусолини да създаде втора Римска империя. През 1939 г. е анексирана и Албания. Италия сключва специален военен съюз с Нацистка Германия — т. нар. "Стоманен пакт", а по-късно е сформиран тристранен пакт, в който влиза Япония. За да поддържа добрите отношения с Германия, в края на 1930-те Мусолини прокарва расова политика (въпреки че той самият не е поддръжник на антисемитизма). Германия и Италия се сражават срещу западните съюзници в Африка, макар италианската армия да понася много повече загуби, отколкото Вермахта. Трите страни са победени през Втората световна война и така се слага край на фашисткото управление.