История на Белгия
Географски и културно Белгия е на кръстопътя на Европа и в продължение на последните 2000 години е била свидетел на непрестанни приливи и отливи на различни раси и култури. Вследствие на това в Белгия са се претопили келтската, римската и германската култури, а по-късно се е добавило влиянието на Франция, Нидерландия, Испания и Австрия. Първите известни обитатели на Белгия са белгите. Това са келтски племена, обитавали Северна Галия и подчинени от Юлий Цезар през 54 пр.н.е. След разпадането на Римската империя през 5 век, германски племена завладяват римската провинция Галия. Един от тези народи, франките, в крайна сметка установява ново кралство под управлението на династията на Меровингите. Най-известният от тези крале е Хлодвиг I (Кловис I). Той приема християнството и управлява Северна Франция, но империята му включва и днешна Белгия. Християнски учени, предимно монаси от Ирландия, проповядват християнството и се заемат с приобщаването на езическите нашественици. Два века по-късно Меровингите са постепенно изместени от династията на Каролингите. След като Карл Мартел спира нашествията на маврите от Испания (732, Поатие), техният известен крал Карл Велики поставя голяма част от Европа под своя власт и е коронован за „император на Свещената Римска империя“ от самия папа Лъв III (800 г.). Европейският феодализъм става основата на военна, политическа и икономическа стабилност. Християнството процъфтява и възникват нови религиозни общини, манастири и църкви. По-късно регионът е свързан с Нидерландия под бургундско, а след това испанско управление, докато протестантските провинции получават независимост. Следва период на австрийско управление и няколко години под френска власт при Наполеон. След отстраняването на Наполеон през 1815 г. Белгия отново е обединена със Северните провинции в Обединено кралство Нидерландия до Белгийската революция от 1830 г., която установява независима белгийска държава. Белгийската революция е предизвикана от френско-говорещото малцинство, което контролира индустрията и финансите, и което не иска да бъде контролирано от нидерландо-говореща администрация. Фактът, че Белгия е предимно католическа, а в Нидерландия преобладава протестантството, също не е без значение. Белгийският крал Леополд I е избран с британска помощ. Неутралитетът на страната е гарантиран срещу бъдеща чужда агресия. Този неутралитет е нарушен през 1914, когато Германия напада Белгия като част от плана Шлифен. Решението на Обединеното кралство да спази договорните си задължения, както и Сърдечното съглашение с Франция, ги принуждават да се включат в Първата световна война. След период на съюз с Франция след войната, Белгия се опитва да се върне към неутралитета през 1930-те, но отново е нападната от Германия през 1940 г. След Втората световна война политиката на неутралитет е изоставена и Белгия се присъединява към НАТО. Тя е също и сред основателите на Европейската икономическа общност. През своята история Белгия е притежавала една външна колония, Конго, която е дадена на крал Леополд II на Берлинската конференция през 1885. Той превръща страната в своя частна собственост и я нарича „Свободна държава Конго“. Сведенията за груба експлоатация и широко разпространени нарушения на човешките права на местното население, особено в добива на каучук, предизвикват международни протести в началото на 20 век. В крайна сметка през 1908 г. белгийският парламент принуждава краля да отстъпи Свободната държава Конго на белгийската държава като колония. Оттогава тя става Белгийско Конго до независимостта си през 1960 г. Международните проблеми на Белгия се усложняват още повече след Първата световна война, когато получава от Обществото на народите мандат за управление на бившите германски колонии Руанда и Бурунди. Белгийската политика в администрацията и обществено-културното развитие на тези страни е силно критикувана, като мнозина считат, че белгийските решения значително са допринесли за проблемите в Руанда през 1990-те, когато геноцид отнема живота на около един милион души. През 20 век историята на Белгия е все по-силно повлияна от нарастващата автономия на двете основни общности, нидерландо- и френско-говорещите. Това се вижда и от факта, че от около 1970 г. вече не съществуват общонационални белгийски политически партии, а само партии на фламандско- или френско-говорещите. Редовните опити за създаване на национални белгийски партии приключват с не повече от 1% от гласовете. Политическият пейзаж представлява почти огледална политическа система, отразяваща двете водещи езикови общности.