История на България


Историята на българските земи може да бъде условно разделена на пет основни периода: Праистория, Древност, Средновековие, Османско владичество и Модерна история. Поради географското си положение, територията на днешна България е сред най-ранно заселените райони в Европа. През 3-тото хилядолетие пр.н.е. тя е заета от траките, индоевропейски народ, за който се предполага, че е дошъл на Балканите от североизток. Те създават свои държави, които достигат разцвет по време на елинизма. В средата на 1 век пр.н.е. траките са подчинени от Рим. През ранната енеолитна епоха се развиват металургията на медта и златото, благодарение на тяхното наличие по повърхността. Предполага се, че през енеолита тук е създадена технология за леене на метали. Има голям брой артефакти на различни места, които показват наличие на развита ранна енеолитна цивилизация — в комплекса Караново VI, Хотница, Варненският некропол. Предполага се, че тази цивилизация е най-старата в Европа. Предполага се и развита търговия със Средиземноморието още в началото на енеолитната или халколитна епоха, доказвана с вносни предмети. Предполага се, че прото-траките се заселват в източната половина на Балканския полуостров, включително на днешната територия на България, през около 3500 г. пр.н.е. През 12 век пр.н.е. те вече са обособени в различни групи и населяват Балканския полуостров. Древногръцкият историк Херодот дава описание на траките в своята "История" (5-3), и казва че : „Тракийската народност е най-многобройна след индийската. Във всяка отделна област траките носят отделно име, но нравите и обичаите на цялата народност са навред едни и същи. “В средата на 4 век пр.н.е. траките са подчинени от Филип Македонски и Александър Македонски и са включени в Древна Македония, но в края на века възвръщат самостоятелността си. През 3 век пр.н.е. групи келти се установяват в Тракия, но създадената от тях държава не просъществува дълго. В средата на 1 век пр.н.е. днешната територия на България е подчинена от Римската република, с което се слага край на самостоятелността на тракийските племена. В Древна Гърция траките са смятани за войнствени, известни с нехарактерната за Гърция конница. Дори в римската епоха Тракия е важен източник на войници и гладиатори. Предводителят на най-голямото робско въстание срещу Рим — гладиаторът Спартак е тракиец от племето меди. Днес основен източник на сведения за траките са археологическите разкопки на големи тракийски гробници и селищни центрове, също така — откритите храмове и светилища. Знатните траки са погребвани в гробници с много имущество, при някои от тях с принесените в жертва жени, със съдове и други предмети, за които може би се смятало, че ще са им необходими в задгробния живот. Окончателното завладяване на Тракия станало в епохата на Римската империя. Земите край Дунава били покорени след голям поход на римския пълководец Марк Лициний Крас в 29 – 27 г. пр.Хр., в началото на самостоятелното управление на първия римски император Октавиан Август. В севернотракийските земи първоначално бил създаден военен окръг (префектура) под командването на управителя на провинция Македония, който обхващал само една сравнително тясна ивица покрай южния бряг на р. Дунав. Вероятно в 15 г. сл.Хр. завладените крайдунавски земи били официално оформени в римска провинция, която получила името Мизия. Земите на гетите на изток от река Янтра чак до Черноморското крайбрежие и устието на река Дунав били предадени на съюзното Одринско царство. Одринското царство просъществувало до 45 г. сл. Хр., когато император Клавдий го анексирал и създал от територията му римската провинция Тракия. С реформите на императорите Диоклетиан и Константин Велики в края на III и началото на IV в. положението в империята временно било стабилизирано. Особено значителни били административните промени, в резултат на които броят на провинциите се увеличил и те били обединени в по-големи административни единици – диоцези и префектури. От двете Мизии (Горна и Долна) сега били създадени пет нови провинции, а от бившата провинция Тракия – четири. Сред най-важните нововъведения на Константин Велики било преместването на столицата на империята от Рим в разположения на Босфора Бизантион (днес Истанбул), който бил наречен на негово име Константинопол. Това имало важни последици за тракийските провинции, които попаднали в непосредствено съседство с новата столица, и довело както до временно стопанско оживление, така и до засилени мерки за отбраната им от нови варварски нашествия. В 313 г. Константин издал указ, с който разрешил християнството като официална религия на територията на Римската империя. През IV в. то се наложило като господстваща религия на територията на Римската империя.В началото на 6-ти век, като част от варварските нашествия на Балканите, започнали да се заселват славяните, които през следващите столетия постепенно се смесили с живеещите по тези земи византийци, които били предимно потомци на живелите там в древността траки. Йоан Зонара и Теофан Изповедник пишат, че през 501 г. племето на българите, което по-рано не било познато, нахлуло в Илирик и Тракия. Това са едни от първите сведения за нахлувания на прабългарски племена по тези земи. След около век започнало и трайно заселване в района на прабългарите, вероятно тюркоезични племена от Централна Азия.След разпадането на Велика България, която се е намирала в земите на днешна Украйна, една част от тях, водени от Аспарух и друга, водена от Кубер се преселват на Балканския полуостров и се сливат с дошлите от север в началото на VII век славяни които на свой ред са смесени с местните византийци. След като предводителят на прабългарите хан Аспарух извоюва победа над една от армиите на император Константин IV, тогавашният глава на Византийската империя се сключва споразумение между хан Аспарух и византийския император. Според това споразумение прабългарите и славяните получават по-голямата част от територията между Стара планина и р. Дунав. С това се поставя началото на създаването на оформящата се българска народност. Договорът с Византия от 681 г. се приема като момент на създаване на Първата българска държава, докато годината на създаване на съвременна България е 1878.